Св. 40 мъченици: подвигът сред леда и безсмъртният образ от Водоча

В нощта на пролетното равноденствие, когато светлината започва да надделява над мрака, четиридесет войници застават голи върху леда на замръзнало езеро в Севастия. Те избират вярата пред живота, студа пред отстъплението и мъченичеството пред отричането. Техният подвиг не остава само в страниците на раннохристиянската история – той намира образ, цвят и драматична човешка дълбочина векове по-късно в стенопис от Водоча. Там, в сърцето на Струмишкия край, един неизвестен художник превръща страданието в изкуство и създава едно от най-силните изображения на Св. четиридесет мъченици в балканската традиция.

Св. 40 мъченици – подвигът на леденото езеро

„Какво слово може да ги изобрази по достойнство? И четиридесет уста не биха били достатъчни за прославяне доблестта на тези четиридесет мъже...“— Св. Василий Велики

Елате с нас и проф. д.и.н. Димо Чешмеджиев и Кирило-Методиевски научен център при БАН. На 25-26 април 2026 ще ви отведем до тези светини!

Село Водоча – селото е разположено в Струмишкото поле, на около 4 км от гр. Струмица. Според местните разкази името на селото произлиза от словосъчетанието „вади очи“ и се свързва с ослепяването на Самуиловите воини. Такава етимология предлагат Богдан Филов и Димитър Гюзелев. Във връзка с отбелязването на 1000 годишнината от Беласишката битка и смъртта на цар Самуил на 29 юли 2014 г. в манастира „Св. Леонтий“ в селото Охридският и Македонски архиепископ Стефан отслужва литургия.

Източник: Виолета Периклиева, Ивайло Марков "Цар Самуил и Беласишката битка в пограничния регион Петрич (България) – Струмица (Македония)"

Манастирът "Св. Леонтий" в село Водоча

Вадиочи/Вадиочника – местността се намира на стотина метра над с. Скрът, в планината Беласица. Там се извисява голям скален къс. Според разказваната днес легенда на това място са ослепени Самуиловите войници. На 28 юли 2012 г. (ден преди годишнината от битката) по инициатива на проф. Младен Григоров на скалата е поставена мраморна плоча с лика на цар Самуил и надпис: Според народното предание (подч. наше) тук в местността Вадиочника, през лятото на 1014 г. са ослепени част от войниците на цар Самуил, по заповед на византийския император Василий II – Българоубиец.

Плочата е открита с официална церемония, на която присъстват кметът на

с. Скрът, представители на Община Петрич и множество местни жители.

Източник: Виолета Периклиева, Ивайло Марков "Цар Самуил и Беласишката битка в пограничния регион Петрич (България) – Струмица (Македония)"

Църковен вестник от 18 март 1961 бр. 11

Водоча

Св. четиридесет мъченици в иконографията

(По случай чествуването им през м. март)

Св. четиридесет мъченици пострадали в 320 г. В гр. Севастия — Армения. Това се случило в деня на пролетното равноденствие — 9 март ст. ст. или 22 март н. ст.

Ликиний, съуправителят на Константин Велики, искал да завземе изцяло в ръцете си властта и за тази цел решил да се спре на още незамрялото езичество. Започнало гонение срещу християните. Тогава именно били подложени на изпитание и св. четиридесет мъченици, които били войници от местния лепион. След разните увещания и обещания, започнали тежките мъчения докато най-сетне св. мъченици били хвърлени в студените води на градското езеро. Родителите на св. Василий Велики и св. Григорий Нисски били съвременници на това събитие. Те имали голяма почит към тези мъченици. Притежавали мощи от тях и дори съградили храм в тяхна чест. Те разправили и на своите деца цялата трагедия със св. четиридесет мъченици. Затова сетне св. Василий Велики в едно свое слово за тези мъченици съобщава, според предадените му вести от неговите родители, че мъчителят нарочно дочакал тъкмо тая нощ срещу 9 март, с най-голям студ по онова време. При това духал и много студен северен вятър. Хвърлени били св. мъченици в езерото, а неговите води замръзнали толкова много, че могло да се ходи по леда, както бележи св. Василий Велики. И св. Григорий Нисски, от когото са останали три специални слова за св. четиридесет мъченици, съобщава, че ледът бил толкова дебел, че жителите в подобни случаи клали огън отгоре, за да си черпят вода при топенето.

Но доблестните Христови воини понесли всичко. Само един се изкусил по време на страданията, като прибягнал към устроената за случая примамна топла баня на брега на езерото. Веднага обаче друг войник от караула попълнил неговото място в числото четиридесет, смятано от всички тях за особено, свещено число, както личи в призива на молитвата им, отбелязана от св. Василий Велики, а именно: „Четиридесет човека се отправихме ние към страдания, четиридесет човека нека се увенчаем, Владико. Нито един да не отпадне от това число, то е честно: Ти Сам, чрез Когото дойде законът в света, Си го почел с четиридесетдневен пост. Четиридесет дена в пост, като търсеше Господа, Илия, се сподоби с видение“...

Така мъчениците прекарали оная нощ — премръзнали сред леда на езерото, а понеже сутринта все още били живи, пречупени били пищелите им и след това всички били изгорени на клада. . .

Такъв е мъченическият подвиг на тези четиридесет святи мъже, чиито имена са дадени в житието им, написано още от ученика на св. Василий Велики — епископ Еводий Кесарийски, а също и в службата им. Имената им са: Кирион, Кандит, Домин, Исихий, Ираклий, Смарагд, Евноик, Валент, Вивиян, Клавдий, Приск, Теодул, Евтихий, Йоан, Леонтий, Илиан, Сисиний, Агий, Аетий, Флавий, Акакий, Егдит, Лизимах, Александър, Илий, Горгоний, Теофил, Дометиан, Гай, Леонтий, Атанасий, Кирил, Сакердон, Николай, Валерий, Филоктимон, Севериан, Худион, Мелитон и Аглай.

Необикновен подвиг наистина! Оттук е понятно тъй ранното почитание на тези св. четиридесет мъченици. Трябва да се прочетат словата за тях, оставени ни от св. Василий Велики, св. Григорий Нисски и св. Ефрем Сирин, написани сравнително не много късно след онази трагедия в Севастия, за да се види действително колко голяма е била почитта оше отначало към тези Христови воини. Строят се храмове в тяхна чест. Разнасят се остатъци от мощите им. Чествува се паметта им. Създава се и иконографският култ към тях. Сам св. Василий Велики, като се пита: „Какво слово може да ги изобрази по достойнство?“ — защото и четиридесет уста не биха били достатъчни за прославяне доблестта на тези четиридесет мъже“ — продължава по-нататък, че това, което не могли историографи със слово да предадат за тях, то живописци го предавали мълчаливо "на картина".

За съжаление, по-ранни изображения със св. четиридесет мъченици, от преди 8 в. не са оцелели до наши дни. Най-старото запазено тяхно изображение ние имаме именно от 8 в. в Рим — в църквата „Св. Мария Антиква“ и в баптистерия до нея. Изображението в „Св. Мария Антиква“ е оцеляло във фрагмент. В баптистерия стенописта е по-добре запазена. Тук св. мъченици са дадени в къси червени дрехи, плътно долепени един до друг и всички замръзнали до колене в леда на езерото.

Тъй плътно един до друг са дадени св. четиридесет мъченици и върху третия по старина, вече от 10 в., запазен до нас паметник — плочка от слонова кост под № 574 в Берлинския музей, изхождаща от Константинопол. Тук св. мъченици са дадени почти голи — само с перизома (превръзка) около бедрата им. Те при това са и доста раздвижени. От предните редици (а те са дадени в четири редици, в четири пояса един над друг) целите тела на мъчениците са над леда. Възрастта им е различна — има и по-млади, и по-стари воини. Почти всички са с къдрави коси. Личат изобщо оттенъците на античното изкуство. Горе над св. мъченици в диск, държан от по трима ангели встрани, е Иисус Христос на трон с Евангелие в лявата ръка и благославящ с дясната. Над св. мъченици вдясно е даден условно и градът Севастия под формата на здание с колони.

Четвъртият по ред стар запазен паметник с изображение на св. четиридесет мъченици е фрагментът-стенопис в църквата „Св. Леонтий“ при с. Водоча, Струмишко. И това изображение е от 10 или началото на 11 век. Навярно тази църква в чест на св. Леонтий — един от четиридесетте св. мъченици — ще да е строена от княз Бориса. Живописта й обаче се приема да е именно от 10 или началото на 11 век — от времето на Западното българско царство. Във фрагмент наистина е запазена тука сцената със св. четиридесет мъченици. Това обаче пак е достатъчно, за да ни даде представа за възможностите на старата българска живопис и при тая сцена. Рядък фрагмент, изключителен, бихме казали, за тая сцена, сред християнското изкуство...Защото тази сцена насетне я имаме в един триптих в някогашната Петроградска сбирка на Шувалов от 11 в., в баптистерия на църквата „Св. София“ в Киев, пак от 11 в., сетне в Студенина от 12 в., в Жича и Градац от 13 в., а от 14 в. — в църквата „Св. София“ в Охрид, в Лесновския манастир, в Дечани, както и в църквата „Св. Теодор Стратилат“ в Новгород и т. и., обаче никъде в тези средновековни паметници сцената със св. четиридесет мъченици не е дадена тъй майсторски, тъй реалистично, както във фрагмента от Водоча.

Например, в Жича от 13 в., където сравнително по-добре от балканските паметници е запазена сцената наравно с тая в Дечани от 14 в., св. четиридесет мъченици са дадени пак в цял ръст над леда, само с превръзка около бедрата и пак плътно допрени един до друг. Вярно е — има припадане (отмаляване от замръзването) на двама млади войника, придържани при това от по-възрастни, обаче лицата почти на всички мъченици тук са дадени в спокойни, дори тържествени пози. Така е дори и в Дечани, където в небесния фон, освен образа на Христос благославящ, са дадени и спускащи се от небето венци над главите на св. мъченици — също плътно долепени един до друг.

Не така е във Водоча. Там, от това, което е оцеляло до нас, се вижда, че телата не са дадени така плътно едно до друго. Във фрагмента ние ги имаме от пояса нагоре. Всички са голи. Те са пак в различна възраст. Но раздвижени — те са индивидуализирани и силно, подчертано силно психологизирани за възраст, за изживяване и пр. Тук ние показано какво именно значи страдание и подвиг за Христа — страдание на голи тела сред замръзналите води на езерото, в което са били хвърлени св. четиридесет мъченици през оная мразовита нощ. Зъзнат — не, примират от болка тук голите тела. В тая сцена във Водоча, ние виждаме как един от мъчениците пъха пръстите на двете си ръце в устата, за да спре тракащите от студ зъби; друг си скубе косите; други двама дигат ръце и бършат сълзите си; юноша един е припаднал, придържан обаче трогателно дружески от друг; тук има и сгърчени, вглъбени в себе си: други, надмогнали страданието вече стоят спокойно, някои дори и разговарят; друга част; видели вече чудото на небето с пускане на мъченическите венци. Отправят ръцете си нагоре, за да получат Божията благословия в сърцата си (по Н. Мавродинов)...

Кой може да устои пред тая сцена. Пред тоя подвиг в страданията! Тъй вярно всичко е схванато.

Изображението на св. 40 мъченици в манастира "Св. Леонтий" в с. Водоча

При тая голяма изразност с индивидуализацията на образите, трябва да се каже, че същите са дадени доста натуралистично — с подчертана анатомична моделировка и пластичност.

Във всичко това се състои експресивността и реализмът на тая живопис, на тая сцена във Водоча. Това е рядка ренесансова живопис от края на 10 или началото на 11 век и то в пределите именно на Западното българско царство.

За Църквата в с. Водоча има създадена и доста литература. За нея пише Л. Милетич, д-р Кр. Миятев, Н. Мавродинов и други. Миятев и Мавродинов предимно се занимават със сцената - фрагмент Св.четиридесет мъченици от тая църква. Най-вече по отношение моделировката на телата в тая сцена

Миятев с право подчертава, че художникът във Водоча е един „предтеча на Микеланжело на балканска почва.“

Да, много скулптурно, много анатомично са дадени тук телата ведно с индивидуалността и изживяванията на лицата...

Вероятно майсторски ще да е била дадена сцената със св. четиридесет мъченици и в построената от Иван Асен II в 1230 г. в тяхна чест църква в Търново. Запазените там не много сцени и образи явно показват какъв е бил търновският майстор в тая църква —майстор с много чувство, с голям стремеж за изразителност, за реализъм...

И тъй, в иконографско отношение сцената със св. четиридесет мъченици се дава винаги сред замръзналото езеро. Телата са или до пояс сред замръзналите води, или пък зъзнат горе над леда. Над тях е Христос, спускащ венци над мъчениците. Встрани условно се дава и градът Севастия. Това е впрочем византийската композиция на сцената. Тая композиция владее до късно.

В чисто византийски стил ние имаме една подобна икона в нашия Църковен музей — инв. № 3256. Тази икона е от Кукленския манастир, Пловдивско. По колорит иконата е особено интересна. Тя, заедно с някои други наши икони и експонати от родното ни изкуство и изкуството изобщо в българските земи, бе изложена недавна в Париж и Мюнхен, а сега във Виена. В по-късната иконография на св. четиридесет мъченици — откъм 18—19 в. — вече навлиза доста и пейзажът. Така е, например, в иконата инв. №3259 в Църковния музей — София, изхождаща oт гр. Трявна. При тая икона имаме въззелени планини, също част от града, а още и добре затоплена баня на брега на езерото, в чийто студени води (на езерото) до пояс са светите мъченици... Горе на фона е пак Христос със спускащи се венци над светите мъченици...Сред по-богат пейзаж е дадена и друга една икона в същия музей — от края на 19 в., инв. №3287. Тук има много постройки, войници с оръжия, две коли с трупове, посичане на християни и пр. Всичко вече е дадено много живописно — като на картина... И все пак, това, което е дадено във Водоча от 10—11 век почти никъде не се среща. Колко много там се е вживял художникът с действителната сцена, със страданието и подвига на св. четиридесет мъченици, тъй добре предадени ни в словата на св. Василий Велики, св. Григорий Нисски и св. Ефрем Сирин, а също ив житията им от еп. Еводий Кесарийски, от Метфраста и св. Димитрий Ростовски. Сцената с изображението на св. четиридесет мъченици във Водоча би следвало да бъде всякога образец за тяхната иконография.

Проф. д-р В. ПАНДУРСКИ

Предполагам, че две от трите описани икони са на тези снимки:

Снимките са от албума на Националната художествена галерия, издаден през 1966 година и включва класическо и средновековно изкуство. Към датата на издаване на албума криптата на "Св. Александър Невски" е била чисто нов музей.

Музей за християнско изкуство – Национална галерия

Нека тук отворим една скоба за този музей, покрай който минават хиляди хора на ден, а много от тях никога не са посещавали.

В предаването „Религията днес“ от 24.01.2026 г. гостува доц. Ралица Русева от Института за изследване на изкуствата към БАН и ръководител на Музея за християнско изкуство – филиал на Националната галерия. В разговора тя отбеляза, че тази година музеят чества 60 години от своето създаване.

Какво още чухме от нея?

Идеята за създаването на музея възниква през 1964 година по инициатива на тогавашния директор на Националната художествена галерия, скулптора Николай Шмиргела. Поводът за това решение е свързан с изключително важен международен успех. През 1963 година в Париж е организирана мащабна изложба „Съкровищата от българските музеи“, по идея на маркиз Раймонд Насента – собственик на галерия „Шарпантие“. В изложбата са представени антични произведения и в голяма степен икони и църковно изкуство.

Изложбата предизвиква огромен интерес и получава изключително положителни отзиви. Френският министър на културата Андре Малро, известен интелектуалец, пише възторжени рецензии, както и други френски интелектуалци. Сред посетителите са Жорж Помпиду и Франсоа Митеран. Хора от цял свят се стичат, за да видят българската изложба, като в някои дни тя е посещавана от между 10 и 15 хиляди души.

Целият Париж е бил залят с плакати с български икони. Особено впечатление прави иконата на св. Димитър на червен кон на златен фон.

След този изключителен успех изложбата продължава да гостува и в други държави. Именно този международен отзвук дава сериозен повод на тогавашното управление да преосмисли и преоцени историческата и културната стойност на църковното изкуство. Така се стига до решението за създаването на музей, в който първоначално е било представено и Панагюрското златно съкровище. 

Манастирите в селата Водоча и Велюса

А сега да продължим с текстовете от "Църковен вестник"

Връщаме се повече от 100 години назад в светата обител, съхраняваща по-горе представения стенопис на св. 40 мъченици.

7 март 1915

За състоянието на монастирий въ Струмишката епархия.—

2. Монастирътъ „Св. Леонтий“.

Този монастиръ се намира на западъ отъ гр. Струмица, на 1 ч. растояние, на левия брегъ на р. Водоча,която въ горното си течение се нарича „Бела река“. Тукъ Св. Методий цели 10 години е проповедвалъ некога словото Божие на славяните. Отъ този монастиръ сж останали само едни жалки развалини. Останалата часть отъ живописьта на държавата е много интересна; запазените части се сниматъ отъ Археологическия музей въ София. Монастирътъ изглежда да е много старъ. Селото Водоча, което е до самите развалини на църквата, е чифликъ на неколко турски бегове. Говорятъ хората, па и верно е, че този чифликъ билъ монастирски, но въ ония тъмни времена турците срутили църквата и заграбили селото. Дълго време турците, които владеятъ този чифликъ, не сж притежавали крепостни актове, но отъ 30 години насамъ сж се снабдили съ такива. Единъ бей отъ този чифликъ презъ 1911 година ни казваше, че въ неговия делъ имало 12 декара монастирска земя — ниви и, като не можалъ да види хаиръ отъ този чифликъ, искалъ да предаде тези ниви на монастира, но уреждането на този въпрссъ се отложило за по-благоприятно време. Сега тези бегове сж забегнали, а чифлишките земи се обработватъ отъ нашите селяни, които за сега никому никакъвъ делъ не даватъ.

Велюшкият манастир "Рождество на Пресвета Богородица Елеуса"

На първата снимка е нескончаемият кръст, емблемата на манастира

 3.Велюшкиятъ монастиръ "Рождение Богородично“

По сжщото направление отъ Струмица на 2 ч. разстояние се намира Велюшкиятъ монастиръ, който е билъ селски, но преди 30 и повече години гръцката митрополия поискала да тури ржка на него и да го експлоатира. Населението се възпротивило, но като видело, че не ще може да излезе съ успехъ отъ борбата си съ митрополията, няколко от селяните първенци отъ ненависть къмъ митрополията и гърцките първенци, отишли въ Св. Гора и предали монастира на Иверския монастиръ, който до 10 августъ 1913 год. го е експлоатиралъ чрезъ свои духовни лица, на които го е давалъ подъ наемъ за по 5 години от 100—120 лири за целия петгодишенъ периодъ. При оттеглюването си гръцките войски 1913 година изгорили монастирските постройки, за да не останатъ на българите. Монастирската църква по форма е кръстообразна съ по 6 1/2 м. дължина и широчина и въ средата едно кубе. Среднята часть на храма е най-старата и не се знае, кога е построена. Стените сж украсени съ живопись, но се е развалила и мжчно се разпознава. Тази църквица е много здраво направена и не е претърпяла никакви поправки. На западната страна на църквата, гдето има надписъ съ датата на ограждането 1100 г., има единъ притворъ отъ 3 ½ м дължина и толкова широчина. Вь средата на този притворъ има едно кубе и той съставя първиятъ притворъ, който личи, че отсетне е направенъ и прилепенъ до самата западна страна на църквицата. И датата трябва да отнесемъ къмъ тази пристройка. На сжщото направление до първия притворъ има вторъ такъвъ на сжщата дължина и широчина, както първиятъ. Както църквата, така и двата притвора, като солидни постройки, останали незасегнати отъ огъня, но въ църквата не сж останала нищо, освенъ две стари икони. На 3. С. и Ю. страна имало една пристройка, която била слепена до самата църква. Тази постройка имала 13 ½ м. дължина съ 13 м. широчина. На западна страна на тази пристройка, заедно съ църквата, е направена оше единъ притворъ 13 ½ м. широчина съ З ½ м. дължина. Презъ този притворъ се влиза въ С. Ю. пристройки. Ако тези пристройки не се отделяха отъ притвора съ стеня, то биха образували единъ общъ притворъ отъ 3. С. и Ю. Страни. На горната страна отъ главната църква има презъ стената отворена врата, отъ която се влиза въ южната пристройка. Такива врати има и отъ двата притвора за влизане въ северни и и южните пристройки. На последната страна имало параклисъ въ честь на Спасителя, който параклисъ е билъ построенъ заедно съ пристройката. Живописьта на стените е развалена. На много изобразени светци очите сж избодени, но отъ много отдавнашни времена. Всичката тази по-нова постройка, освенъ църквата и двата притвора, е изгорена. Въ монастирския дворъ многосбройните стаи, които сж били съгледани отъ населението, както ония при Роженския монастиръ, сжщо сж изгорени. Монастирътъ има около 100 декара земя — ниви, но сж много слаби: една година ако се посеятъ, три години ше требва да стоятъ целина. Има една градина съ черничеви дървета, но буби няма кой да храни. Монастирътъ развъжда едъръ и дребенъ добитъкъ.

Икона и мощи на св. Четиредесет мъченици в митрополитския храм "Св. Николай" в гр. Александруполис, Гърция.

Да завършим с още едно похвално слово и с покана да се включите в нашата екскурзия до тези свети места.

"Църковен вестник" 27 март 1954

Св. Четиридесет мъченици

(9/22 март)

„Какво слово може да ги изобрази по достойнство? И четиридесет уста не биха били достатъчни за прославяне доблестта на тези четиридесет мъже...

Св. ВАСИЛИЙ ВЕЛИКИ

На 9 март ст. ст. или на 22 н. ст. — точно в деня на астрономическото пролетно равноденствие — се чествува паметта на св. четиридесет мъченици. Това е сравнително един доста голям празник за и сред вярващите. Вярно е, че съвпадането на тоя празник с пролетното равноденствие — с детинското настъпване на пролетта — доста е допринесло и допринася за целостния народен култ към св. Четиридесет мъченици. Но от друга страна и самият необикновен подвиг на тези мъченици никога не е могъл да не буди особено удивление към тях, особен респект на култ, почит, на всеотдайност в закрила от тях и пр.

С настъпването на пролетното равноденствие смята се, че и същинската пролет се пуква. Зимата, със своя сковаващ студ, мраз и сняг, отлитва. Слънцето се издига по-високо на небосклона; неговите животворни лъчи проникват по-надълбоко в земята и тя започва да се покрива с зеленина, с цветя, с нов живот... Аналогично и подвигът на тези св. Четиридесет мъченици, чествувани в тоя същия ден; е едно необикновено знамение, едно подчертано припомняне, а от тука и вживяване, тъй да се каже, в силата и духа на християнската вяра. Тези свети мъже били пострадали в тоя същия ден през 4 в. при страшни и неописуеми страдания, но с тоя свой подвиг те много допринесли за нанасяне един от последните големи удари над загиващото тъмно и безжизнено езичество. Тяхната кръв, както изобщо и кръвта на всички други мъченици за вярата, станала, според изказването още на Тертулиана, семе за хиляди и безчислени християни, семе за нов живот в Христа Иисуса — вечното животворяще Слънце на правдата (Мат. 4:2), на любовта (1 Йоан. 4:8), намира (Йоан. 14:27) и братолюбието между човеците (Йоан. 13:34).

А, действително, необикновен е бил подвигът на тези св. Четиридесет мъченици — подвиг просто неописуем, както за това добре се говори още в оставените ни ранни (ок. 4—5 в.) похвални слова за тях от св. Василий Велики, св. Григорий Ниски, св. Ефрем Сирин и др., а така също и в житието им, предавано от Метафраста (10 в.), св. Димитрий Ростовски (17 в.) и др. Сам св. Василий Велики в почуда казва: „Какво слово може да ги изобрази по достойнство? И четиридесет уста не биха били достатъчни за прославяне доблестта на тези четиридесет мъже“...

Ето, впрочем, историята на тяхното мъченичество, на тяхната доблест в страданията, на техния подвиг във вяра изобщо: Не много след издаването На Миланския едикт в 313 г. за веротърпимост и прекратява не гоненията срещу християните, съуправителят на Константин Велики, Ликиний, поискал да завземе изцяло в ръцете си властта на Римската империя. За целта той решил да се опре на все още незамрялото езичество, затуй и станал негов покровител. Започнали се нови преследвания на християни и именно при тези нови преследвания на християните пострадали между другото вкупом и тия св. Четиридесет мъченици. Те са били войници в един легион в Армения. Цялата тяхна трагедия-подвиг на мъченичество се развива в града Севастия на тази страна. Тук именно те били принуждавани всячески да се откажат от своята християнска вяра. Никакви обещания и закани не помогнали. След това започнали и самите мъчения — първом тъмница, сетне бой с камъни по зъбите и подир туй и най-страшното — хвърлянето на тези войници голи за замръзване във водите на градското езеро. А ужасно студено е било тогава. Св. Василий Велики бележи, че мъчителят нарочно дочакал тъкмо тая нощ срещу 9 март с най-голям студ по онова време. При това духал е и много студен северен вятър. Хвърлени били светите мъченици в това езеро, а неговите води замръзнали толкова силно, че просто могло да се ходи по леда, според както бележи същият св. отец. Братът на св. Василий Велики, св. Григорий Ниски, бележи пък от своя страна, какво ледът е бил толкова дебел и твърд, че жителите в подобни случаи клали огън отгоре, за да можели да си черпят вода при топенето му. Но всичко понесли тези доблестни Христови воини. Само един от тях се изкусил по време на тези страдания, като прибегнал в устроената за случая примамна топла баня на брега на езерото. Веднага обаче един войник от караула попълнил неговото място в числото четиридесет — число, смятано от тях за особено свещено, според както и личи в призива на молитвата им, отбелязана от св. Василий Велики, а именно: „Четиридесет човека се отправихме ние на страдания, четиридесет човека нека се увенчаем, Владико. Нито един да не отпадне от това число — то е честно: Ти Сам, чрез Когото законът дойде в света, Си го почел с четиридесетдневен пост. Четиридесет дена в пост като търсеше Господа Илия се сподоби с видение“. Така те прекарали оная нощ, като на утрото все още живи били им пречупени пищелите и след това изгорени всички на клада.

Това е то целият мъченически подвиг на тези четиридесет свети мъже. Техните точни имена са дадени в житието им (от св. Димитрий Ростовски), а също и в службата им за в деня. Те са: Кирион, Кандид, Домин, Исихий, Ираклий, Смарагд, Евноик, Валент, Вивиан, Клавдий, Приск, Теодул, Едтихий, Йоан, Ксантий, Илиан, Сисиний, Агий, Аетий, Флавий, Акакий, Егдит, Лизимах, Александър, Илий, Горгоний, Теофил, Дометиан, Гай, Леонтий, Атанасий, Кирил, Сакердон, Николай, Валерий, Филоктимон, Севериан, Худион, Мелитон и Аглай. Несъмнено, че такъв един мъченически подвиг на тези доблестни Христови воини е предизвикал още отрано и един голям култ към тях. Историографи и живописци, както отбелязва св. Василий Велики, още отрано изобразяавали доблестта на тези св. Четиридесет мъченици. А за всенародната почит към тези светци същият св. отец тъй бележи: „Към четиридесетте мъченици прибягва утесненият, към тях отправя своя духовен взор и радващият се — единият, за да намери избавление от трудните обстоятелства, а другият, за да му се запази благополучието. Тук ще срещнеш и благочестивата жена, която се моли за чедата си, а и тази, която изпросва възвръщане на отделилия се мъж, също и болния ще видиш да изпросва здраве “. Колко много са били почитани и мощите на тези светци още изкачало — това добре се вижда пък от следните думи на св. Григорий Ниски: „Телата на мъчениците наистина са били изгорени, но пепелта и мощите им, що оцелели от огъня, светът си поделил, тъй че почти всяка страна получава благословение от тези светини“. „И аз, продължава св. Григорий Ниски — имам частица от този дар... Защото аз зная каква сила имат тези светини“. В потвърждение на всичко това този св. отец привежда и един случай на излекуван войник. Ов. Григорий Ниски не оставил да не отбележи и един случай при определяне на неговата лична (на св. Григория) съдба, тъй тясно свързана по начало с тези св. Четиридесет мъченици. Това е било в неговите млади години, в навечерието веднаж на празника на св. Четиридесет мъченици. Неговата майка била го подканила да вземе и той участие в подготовката за чествуване паметта на тия мъченици, но той се отделил и заспал в беседката на градината, където близко се отслужвало вече всенощното бдение. Насъне обаче, на св. Григория се явили светите мъченици и искали да го накажат. Св. Григорий сметнал това нещо за особено показателно — и то собствено и решимо сетне неговата съдба да последва пътя на своя брат св. Василий Велики. Оттук е и понятно, защо същият св. Григорий Ниски с такова голямо увлечение е и говорил на своите слушатели за подвига на тези мъченици. От него са оставени три дълги слова за св. Четиридесет мъченици — слова, говорени последователно в три дена по ред (в двата дена предпразника и сетне в деня на самия празник на св. Четиридесет мъченици). Във витийски избликсв. Григорий Ниски нарича месец март, в който се чествува паметта на св. Четиридесет мъченици, „най-славен месец от другите месеци“. Много са изпълвали съзнанието тези св. Четиридесет мъченици и на св. Ефрем Сирина, който бележи от своя страна, че при посещението си веднаж на св. Василий Велики в Кесария, двамата свети отци дълго и нашироко имали беседа върху подвига на тия св. мъченици.

В чест на св. Четиридесет мъченици са били издигани още от древност и много храмове. Сестрата на св. Василий Велики и св. Григорий Ниски, св. Макрина, била устроила една женска обител недалеч от една църква в чест на св. Четиридесет мъченици. Такава църква е била построена сетне и в Константинопол, където са били пренесени мощи от светите мъченици. На Запад са били строени подобни църкви, например, баптистерия при църквата св. Мария Антиква в Рим. Църквата в с. Водоча, Струмишко, откъм 9—10 в. е била съградена в чест на св. Четиридесет мъченици. В Търново на тях е била също посветена църква от 1230 (изписана от Драган Зограф).

За службата на св. Четиридесет мъченици още отрано се създават химни. В това отношение прекрасни са църковните песни от св. Йоан Дамаскин (8 в.) и от св. Теофан Никейски (9 в.).

Иконографският култ пък към св. Четиридесет мъченици вече добре се подчертава още от св. Василий Велики, що бележи, че техният подвиг не само историографи, но и живописци изображават, та „това, което не могло да се предаде за тях със слово, да се предаде мълчаливо с картина“. Най-стари техни изображения ние имаме в църквата св. Мария Антиква и в баптистерия до нея; сетне — върху една плочка от 10 в. из Константинопол, сега в Берлин; подир туй следват изображенията им във Водоча (с неподражаем реализъм е предадена тук трагедията-подвиг на тези св. мъченици в замръзналото езеро), после в баптистерия на църквата св. София в Киев от 11 в. и в църквата св. Теодор Стратилат в Новгород от 14 в. В Студеница тяхното изображение е от 12 в., а в Сопочани, Градац и Жича от 13 в., в Дечани пък от 14 в. От 14 в. е изображението и в църквата св. София в Охрид и в Лесновския манастир.

Народният култ

към св. Четиридесет мъченици се изразява най-вече в приготвяне на 40 хлебчета за благословия в църква и за раздаване. Това са така наречените „младенци“, тъй като и самият празник минава между народа повечето под името „св. Четиридесет младенци“ или просто „Младенци“ и още „Св. Четиридесет“. Благословените хлебчета -,,младенци“ се раздават предимно за плодородие и здраве. Някъде на тоя ден посаждат плодни дръвчета, за да се хванат и дават плодове. На някои места вярването е отишло дотам, че ако се откършат зелени клонки от някое дръвче и се боднат в земята, тези клонки ще се хванат и ще дават плод. Несъмнено всичко това се свързва и с обстоятелството, че този ден съвпада точно и с пролетното равноденствие, откогато и започва истинската пролет. В този ден става някъде още и почистване на дворовете и градините. Всичко се прави с оглед за плодородие, здраве и пр. Ясно е прочее. Величавият подвиг на св. Четиридесет мъченици не е могъл да бъде забравен през вековете и не може да се забрави изобщо. Това е подвиг, който заслужено е предизвикал и тъй големия култ към тях. Този култ обаче трябва всякога най-добре и да се осмисля.

Д-р В. Ив.

19 Милетич, Л. Струмишките манастирски черкви при с. Водоча и с. Велюса. // Македонски преглед, 1926, № 2, с. 37.

20 Златарски, В. Пътешествие из Македония. - В: Научна експедиция в Македония и

Поморавието 1916. Състав. П. Петров. София, 1993, с. 42.

21 Екип „Българско наследство“. Село Баница, Серско. 2016, (20.05.2017).

22 Иванов, И. Местните имена между Долна Струма и Долна Места. София, 1982

В този ден можем да се помолим и за задомяване - погледнете венците, които Господ пуска над светите мъченици.

Има места, където историята не просто се разказва – тя се преживява. Маршрутът, посветен на Св. Четиридесет мъченици, отвежда отвъд познатия разказ за леденото езеро в Севастия и ни води към едно по-малко известно, но изключително ценно духовно наследство – стенописите във Водоча край Струмица. Тук подвигът на мъчениците оживява в образи с необикновена сила и човешка драматичност. Това пътуване е среща с ранното християнство, със средновековното българско изкуство и с онези места по Балканите, където вярата и историята са оставили дълбоки следи в камъка и паметта.

Елате с нас и проф. д.и.н. Димо Чешмеджиев и Кирило-Методиевски научен център при БАН. На 25-26 април 2026 ще ви отведем до тези светини!