Екскурзия: Истинската душа на Южна Франция

Пътуване из Южна Франция: Ним, Арл, Авиньон, Камарг

Понякога пътешествията ни отвеждат не просто на нови места, а към сърцето на самата култура. Така беше и с това пътуване — през ароматите на лавандула, старите римски арени и дивата красота на Камарг открихме истинската душа на Южна Франция. Между древните градове, манастирите и вкусовете на Прованс, всяка среща и гледка носеше усещане за време, което тече по-бавно и по-красиво.

Целият текст за описаната екскурзия в Южна Франция не може да пресъздаде емоциите ни в седемте й дни. Надявам се да провокира интереса ви и да дойдете следващия път!

26 септември – 2 октомври 2025 г.

Небето над Ним никога не е скучно

Началото на нашето френско пътешествие

В малките часове на нощта на 26 септември 2025 г. нашата група се събра на софийското летище. В 6 часа излетяхме за Ница, а още в 7:30 сутринта вече бяхме на френска земя – готови за приключение, което щеше да ни отведе през историята, културата и ароматите на Южна Франция. След кацането потеглихме към Ним – град с повече от две хиляди години история. Настанихме се в хотела, а след кратка почивка тръгнахме на първата си разходка: Арената на Ним, музеят Le Musée de la Romanité, катедралата и La Maison Carrée – една от най-добре запазените римски постройки във Франция. Градът ни посрещна с дъх на лято и древност, а вечерта завърши с уютна вечеря и споделени впечатления.

Ним - град с хилядолетна история от галите и римляните до наше време

Арл – градът на Ван Гог и римските арени

На следващия ден се отправихме към Арл – градът на Ван Гог и на древния Рим. Разходихме се край античния театър и арената, а по уличките все още се усещаше атмосферата, вдъхновила художника да създаде едни от най-красивите си платна. В тази част на Франция, казват местните, има повече арени от футболни игрища. Целенасочено избрахме да сме там в събота, защото е пазарен ден. Главната артерия на града се превръща в пъстро, ароматно и оживено място, където се срещат всички вкусове на Прованс. Следобед посетихме катедралата „Свети Трофим“ с мощите на много светци, сред които на св. Стефан и главата на св. Антоний Велики, и и манастира към него – свят, в който времето сякаш е спряло. В Арл това лято тече фотографски фестивал и всички пространства бяха изпълнени с изложби, срещи и подрастващи, отишли да се учат. Ако се интересувате от изложбата на Владо Карамазов за затвора в Белене, може би знаете, че точно там се е запознал с хората, които сега финансират изложбата му в Лондон. Денят завърши с вечеря в Ним и разговори за преживяното.

Из Арл - на пазара, в катедралата св. Трофим и на гробището Алискампс

В Севен и бамбуковата гора край Андюз - духовната част на нашата екскурзия в Южна Франция

Неделята ни отведе към планините на Севен. Там посетихме православен манастир с френски монаси – място на тишина и мир. Участвахме в бдение, на което присъства и група французи. В този манастир български крак не беше стъпвал. Обядвахме заедно с братството и другите гости – без фиксирано меню или цена, просто споделена трапеза и дарение от сърце. Следобед се потопихме в зеления свят на Bambouseraie d’Anduze – бамбуковата гора, създадена през XIX век. Разходката из японската градина и „долината на дракона“ беше като пътуване в друга част на света. Целият парк е създаден в частно имение и продължава да бъде със същия статут. За пореден път видяхме по стените на сградите специфичните табелки, които указват нивото на водата при някои исторически наводнения.

Повече за светицата, чието име носи манастира, можете да прочетете тук

Авиньон и Вилньов-лез-Авиньон – градове на папи, кардинали, крале и крепости

Понеделникът започна с обиколка на Авиньон с туристическо влакче – мостът от песничката, Папският дворец, катедралата и старите крепости оживяха пред нас. Насладихме на обяд в сърцето на стария град, където за основно ястие ни сервираха най-съвършено приготвеното агнешко бутче, което съм опитвала. Следобед посетихме Вилньов-лез-Авиньон, където са кулата Филип Красиви, крепостта Сент Андре и картезианския манастир. Всичките дни, в които прекосихме и видяхме река Рона ни напомниха за времето, в която тя е била държавна граница на Кралство Франция.

Крал Филип IV Хубави предоставя на Вилньов-лез-Авиньон харта за изграждане на укрепления поради стратегическото значение на града. Издигат се множество военни съоръжения, сред които и крепостта Сент Андре, която се превръща в символ на града. През вековете укрепленията на Вилньов-лез-Авиньон са подсилвани и разширявани, превръщайки града в непревземаемо укрепление. Изкачихме се до тази древна крепост, разположена на границата между Кралство Франция и Прованс, точно срещу Папския дворец в Авиньон. Забележителна със своето отлично състояние, тя е разположена върху хълма Андоан. Мястото вече е било обитавано от бенедиктинското абатство и старото селище Сент Андре, когато през 1290 г. Филип Хубавия разменя областите Мен и Анжу срещу дял от владението в Авиньон. Учредителният акт, подписан през 1292 г. с абата на манастира Сент Андре, предвижда укрепването на достъпа до моста на Авиньон.

Авиньон - Папският дворец, мостът от песничката, катедралата до двореца

Вилнув лез Авиньон - Изглед към Авиньон и двореца, арката над портата на кардинала, станал папа и крепостта Сент Андре

След това отидохме и до Тараскон и Бокер.

Тараскон също има крепост. Ако има нещо, което ме впечатли в градчето, най-известно с Тартарен де Тараскон, герой на Алфонс Доде, беше катедралата "Св. Марта". Има огромни разминавания в житията на светиите при православните и католиците. В нашата литература не открих данни за живота на св. Марта, сестра на четиридневния Лазар и Мария, известна ни от откъса от Новия завет като добрата и грижовна къщовница. Но французите имат друга история. Оставям на по-просветените от мен разговора за това вярно ли е или не. Легенди и предания свързват няколко жени на име Мария, а също и Марта, с Южна Франция. (Дебатът за св. Мария Магдалина е най-медиатизиран, но няма да го разглеждаме тук). Тяхното предание и абсолютно вярване е, че св. Марта пристига в Тараскон, когато в река Рона вилнее страшно чудовище. Но тя успява да го опитоми. Мощите й са открити в криптата на едноименния храм там. Обект е на поклонение и молитви за множество хора. В същия храм се съхранява и бодил от трънния венец на Спасителя. Знаете, че самият венец е в Нотр Дам в Париж, но не може да бъде видян всеки ден.

Тараскон - мощите на св. Марта, групата до крепостта и един сувенир

Можем да разглеждаме Бокер най-вече като бивш основен търговски център. Когато влезнахме в катедралата, украсена и с платна с провансалски мотиви се опитахме да си представим как едно време всички търговци са се стичали по или срещу течението на Рона с техните плавателни съдове, натоварени със стока, за да участват в ежегодния панаир. Казват, че за тези седем дни марсилските търговци са продавали повече стока отколкото в Марсилия за цяла година. Винаги е започвал на 21 юли, в навечерието на празника на Света Мария Магдалена. Началото на пазара е било давано в храма и присъствието на всички е било задължително. За благословение, но и за да бъде сигурно, че всички стартират по едно и също време. Как да не се сетим за пазара в Димитровград, където, поне преди години, не се знаеше кога да отиде човек, защото търговците пристигаха все по-рано, за да изпреварят другите.

Вечерта се върнахме в Ним за заслужена почивка.

Бокер - храмът, фасада и витрина на магазин

Из ароматите на Прованс

На 30 септември потеглихме към ботаническа ферма с дестилерия за етерични масла – място, изпълнено с аромати на лавандула. От полето до рафта в магазина. Показаха ни целия процес, през който преминават растенията, за да достигнат етеричните масла до нас. Научихме повече за изкуството на дестилацията и дори си тръгнахме със собственоръчно изработен сувенир. Всеки българин вярва, че знае всичко за дестилацията, защото варим ракия. Позволете ми да ви уверя, че например аз никога не съм участвала във варенето на спиртни напитки и ми беше много интересно да видя процеса в този мащаб.

След това посетихме величествения Пон дю Гар – римски аквадукт, който векове наред е бил част от 50 километрова система за снабдяването на Ним с вода. На града не е липсвала вода, но римляните са имали нужда от още, за да бъде средата в града още по-пищна и богата. Обядвахме с гледка към моста, а преди това разгледахме музея, посветен на ролята на водата. Римляните са измислили всичко, казват там и показват. Действително, умните им инженерни решения са актуални и днес.

Около Пон дю Гар и по бреговете на Гардон, приток на река Рона

Тъй като имахме още време, включихме бонус в програмата. Отправихме се към Юзес - старинно, аристократично и туристическо градче. Там са и изворите, захранвали аквадукта за Ним с вода. В катедралата му "Св. Теодорит" са мощите на св. Фермин от Юзес (538-553 г.). Да не се бърка с другия католическият светец св. Фермин, дал името си на голямата фиеста в Навара (Испания), която ежегодно събира за седмица бикоборци, купонджии и пр. любители на силните усещания. Който е чел Хемингуей знае. Свети Фермин от Юзес е друга личност. Бил е епископ в града и е почитан като защитник на слабите. Роден е в Нарбон. Приятел на св. Свети Цезарий Арелатски (тоест, от Арл), двамата участват във всички местни църковни събори. Славата му надхвърля пределите на Юзес. След смъртта му тълпи от хора започват да идват на поклонение на гроба му. Паметта му се чества на 11 октомври, денят на неговото упокояване.

В Юзес има множество приятни кафенета. Магазинчетата за сувенири изобилстват, тъй като има много туристи в града. Хубавото е, че голяма част от тях са от близките села и градове.

Замък-частен дом, магазин за ядки и сладки изкушения и вътрешността на храма на св. Фермин от Юзес

Керамичните токачки ни съпътстваха по време на цялата ни екскурзия. Защо точно там, в Лангедок Русийон, днес част от Окситания? Нека ви разкажа за занаятчиите в Люсан.

Хайди Кайяр е родена през 1932 г. в Базел, Швейцария. Учи в Художественото училище (Arts et Métiers de Bâle) от 1949 до 1954 г., а след това завършва училището по керамика в Лозана през 1962 г. През 1968 г. тя се установява в Блозак — село близо до Юзес. Там открива малко грънчарско ателие с прилежаща изложбена зала в центъра на селото. Един от нейните клиенти, Даниел Кайяр, военен на базата в Гарон (Ним), по-късно става неин съпруг. През 1971 г. се ражда първото им дете — Адриен. Същата година семейството купува старо имение в Люсан. Този имот някога е принадлежал на предците на писателя Андре Жид. Двамата започват дълга, десетгодишна реконструкция на имота, който е бил в руини. През 1974 г., по средата на строежа, те преместват там ателието и магазина си. През 1994 г. Адриен Кайяр поема дейността. От една страна, за да помага на майка си Хайди, а от друга, движен от собствената си страст към занаята. Той бързо овладява всички тънкости на изработката. Адриен разширява дейността, усъвършенства опаковането и организира целия производствен процес, като запазва изцяло ръчния характер на работата. Участието им на Международния салон за декорация в Париж (Maison & Objet) и многобройните публикации в пресата носят световна известност на малкото ателие за керамика. През 2000 г. е построено ново ателие в същия архитектурен стил като първото — с великолепна дървена конструкция, която осигурява 200 кв. м работно пространство без нито една колона. Днес цял екип работи, за да продължи традицията. Хайди, въпреки напредналата си възраст, все още от време на време създава нови модели.

Разбира се, най-известното творение на Хайди е Токачката. За мнозина днес тя е станала нарицателна като „Токачката от Люсан“.

Токачката се ражда от въображението на Хайди още от времето ѝ в училището по изкуства. Истинските птици вече обитавали нейната градина и идеята да превърне тази форма в изящна, стилизирана скулптура ѝ дошла естествено. Реализацията обаче изисквала дълги дни на скициране и опити, докато не се постигнала перфектната форма. Напълно закономерно, семейният бизнес страда от фалшификации и работи с армия юристи срещу тях.

Токачките от Люсан в Юзес

Камарг – земя на коне, бикове и фламинго

На 1 октомври преживяхме един от най-впечатляващите дни – в Камарг. Навлезнахме в блатата, солниците и птичето царство. Там и Рона се среща с морето. Видяхме една различна Окситания. Посетихме ранчо (в Камарг се наричат manades), където семейство местни пастири (gardiens) ни посрещнаха и ни качиха на ремарке за туристи! Разказаха ни за живота във фермата и за отглеждането на бикове, крави, телета и коне. Както казах по-горе, по тези земи съществува все още играта с бикове. Селекцията при отглеждането е много стриктна, а състезателите (les razeteurs) се обучават сериозно години наред, тъй като този спорт не застрашава живота на бика, а на човека. Доброволци на коне помагаха на семейството. Разбрахме, че по многобройните manades има много доброволци за пастири (ако искате им казвайте и каубои), тъй като постоянно се налага местенето на стадо или част от стадо: за ветеринар, за участие в игри, за преместване на друго пасище. Извеждането на животните към транспорта става с много хитрост и умение. Ние видяхме и такава демонстрация. Там животните никога не влизат на закрито. Няма обор. Кравата ражда на избрано от нея място и представя чедото си няколко дни по-късно. Посещението завърши с аперитив и обяд в камаргски стил. Там, в ранчото, за първи път усетихме мистрала в пълната му сила.

Ние бяхме удобно настанени в ремарке. Благодарение на les gardiens успяхме да видим стадото, без то да се разбяга. Камаргският кон е точно този от снимките. Използат само тази порода. на последната снимка е "гребката", с която les razeteurs свалят закачените пискюли и връзки от главата на бика по време на състезанията. Отавям линк към филма за един легендарен състезател от близкото минало.

Преминахме през блатата на Малката Камарг и стигнахме до Ег-Морт – разходихме се по старите улици, посетихме църквата Нотр Дам де Саблон и видяхме кулата Констанс. На прага на Камарг, между Ним и Монпелие, открихме едно бижу на готическата архитектура от XIII век. Непоклатима крепост в пясъците, създадена по волята на крал Свети Луи, кулите и стените на Ег-Морт се извисяват вече повече от 700 години над тези диви земи. Знаете ли, че картата на Франция не винаги е изглеждала така, както я познаваме днес?

През 1240 г. Луи IX (Свети Луи) започва своя грандиозен проект – да даде на кралството си морски град, който да го освободи при бъдещите му кръстоносни походи от зависимостта от чужди владетели (главно от императора на Свещената Римска империя Фридрих II, който тогава управлява Прованс, и от крал Хайме I Арагонски, чиито владения се простират от Монпелие до Каталуния).

Само за няколко години се издигат Кулата на Констанс и замък, в чието подножие започва да се заселва население, привлечено от впечатляващите привилегии, които кралят предоставя за основаването на своя град Ег-Морт.

Още през 1266 г. Луи IX решава да довърши това дело, като започва строителството на крепостни стени около града. То приключва едва около тридесет години по-късно, по времето на неговия внук Филип Хубави.

С изключение на замъка, разрушен по време на Стогодишната война и възстановен едва през XVII век, градът е запазил напълно своите укрепления с дължина 1643 метра – три ъглови кули, две странични и пет големи порти с още пет малки прохода. От целия този ансамбъл, чиято структура се е развивала заедно с напредъка на военното дело, днес липсват само рововете и дървените бойници, които са били поддържани чак до XVIII век. Ег-Морт е бил първото пристанище на Кралство Франция на брега на Средиземно море.

Пристанище на последните два кръстоносни похода, и двата ръководени от Луи IX, Ег-Морт още от самото си създаване е и търговско пристанище – градът дори получава монопол върху всички входящи и изходящи стоки на кралството през 1278 г. Въпреки неизбежния упадък, започнал още в края на XIII век, пристанището запазва този монопол до присъединяването на Прованс към Кралство Франция през 1481 г.

Втори бонус в програмата след Юзес беше посещението ни в Сент-Мари-де-ла-мер. Там мистралът беше още по-силен, особено на брега на морето. Лиши ме от новата ми шапка!

По-горе споменах за католическата интерпретация на събитията след Възкресение Христово. Тук, в това градче, в криптата на храма, са открити 3 тела на жени.

Според провансалското предание светите Марии (мироносиците) избягали от Палестина по време на гоненията и акостирали на бреговете на Камарг заедно с други ученици на Иисус. Именно тук започва християнизацията на Франция. Докато учениците тръгнали да проповядват в различни части на страната, започвайки от долината на Рона, светите Марии Яковова и Саломия, вече възрастни жени и майки на апостоли, останали в селището Светите Марии от морето. Светиците, които се почитат тук, са ни познати от Евангелието. Св. Мария Саломе (Мария Саломия, жената на рибаря Зеведей, майка на св. Йоан евангелиста и св. апостол Яков - всичките маршрути към Сантяго де Компостела са посветени на него)  и св. Мария Яковова, наричана понякога и Мария Клеопова - майка на Яков Малкия и Йосес, вероятно и на апостолите Юда и Симон. Имала е и много дъщери, но за тях никой не говори.

По време на разкопки, организирани от крал Рене през 1448 г., в криптата били открити кости. Тези мощи на светите Марии се съхраняват в реликварии.

Третото тяло обаче е било на жена от по-тъмна раса. Как се е стигнало до предположението, че това е св. Сара, в този разказ няма да описвам. Циганите (не ромите, автентичните цигани от филмите), независимо в коя държава живеят, я припознават като своя закрилница и потокът към морското селце не стихва. Кулминацията на техните тържества е на 25 май. Трудно си представям 10 000 човека около и в храма, но това е факт всяка година.

Опазени при безчиствата по време на Революцията, част от мощите на св. Сара са откраднати през 2009 година.

Прощалната вечер в Ним беше изпълнена с усмивки и благодарност.

Впечатляваща архитектура, културно наследство, множество обекти под закрилата на ЮНЕСКО, кръстоносци, крале, папи, битки, убийства, светци, хубаво вино, хубава храна, обяд в бивш публичен дом, мистрал, вода, свежа зеленина, чудесен хотел, отличен водач - наситихме се с разкази и впечатления, и ни се иска пак да отидем.

На крайбрежието на Камарг, Камаргски кръст, в храма на светите Марии и света Сара

Финалът – вкусна и красива имправизация

На 2 октомври трябваше да има половин ден свободно време в Лион, преди да отидем на летището. Но денят беше обявен за стачки в града и взех решението да отидем на спокойни места без риск да останем блокирани в града. Насочихме се към замъка Гринян, едно архитектурно бижу. До него стигнахме по един от френските пътища на виното. Сравненията са с Тоскана, защото характерните пейзажи са придобили световна известност, но при нас беше по-красиво! Гринян е село, включено в списъка на най-красивите села на Франция през 2019 г.

Гринян е сгушено в сърцето на Провансалската част на департамента Дром (Drôme provençale). Богатата му история, забележителното архитектурно наследство и красотата на околните пейзажи го превръщат в дестинация, която не бива да се пропуска.

Историята на Гринян е неразривно свързана с неговия замък и с благородническите фамилии, които са живеели там. Селището е споменато още през 1105 г., а през XIII–XIV век се развива около замъка под влиянието на рода Адемар дьо Монтей. През 1239 г. клонът на фамилията – Адемар дьо Гринян – се установява окончателно в това имение. През вековете Гринян се променя: до края на XV век селото е било защитено с крепостни стени, а през XVI век се появяват предградия, зърнен пазар и семинаристката църква, посветена на нашия Спасител Иисус Христос. Замъкът е преобразен в ренесансов дворец и достига своя разцвет през XVII век, по времето на Франсоа дьо Кастелан Адемар. Това е времето и на известната до днес кореспонденция между маркизата дьо Севинье и нейната дъщеря – съпругата на Адемар.

Благодарение на литературното наследство на мадам дьо Севинье и съхранените архиви, замъкът е възстановен след десетилетия на разруха, последствие от Революцията през 1789 година. Гринян процъфтява през XX век, съчетавайки модерност и уважение към миналото си. През 1993 г. замъкът е обявен за исторически паметник, а по-късно получава и званието Музей на Франция.

Marie Fontaine (мадам Мари Фонтен).

Тя купува руините на замъка Гринян през 1912 г. и финансира амбициозна реставрация в началото на XX век, като работите продължават между 1913 и 1931 г.; Мари Фонтен умира през 1937 г.

Днес той е живо свидетелство за изкуството на живота през вековете и е сцена на богата културна програма през цялата година.

Замъкът Гринян главен вход, тераса със 7 скулптури, олицетворяващи седемте смъртни грехове и гледка от уличката към замъка

Както казва Виктор Юго в своята книга "Парижката света Богородица", "Книгата ще убие сградата. Откриването на книгопечатането е най-голямото събитие в историята. То съдържа в зародиш всички революции. То представлява коренно изменение в начина на изказване на човешката мисъл. тя смъква една форма и облича нова. Символичната змия, която още от времето на Адам изобразява човешкия ум, променя този път окончателно и напълно кожата си. Под печатна форма мисълта става по-нетленна от когато и да било. Тя става крилата, неуловима, неразрушима. Слива се с въздуха. По времето на архитектурата тя се превръщаше в планина и властно цареше над даден век и място. Сега се превръща в орляк птици, литва по четирите краища на света и царува едновременно над всички точки във времето и пространството. ... Затова не е чудно, че след откриването на книгопечатането архитектурата започва постепенно да вехне, да се атрофира и да съхне. Водите в нейното корито спадат чувствително, жизнените сокове я напускат, мисълта на вековете и на народите се оттегля от нея."

В късния следобед се отправихме към летището за полета към София, а малко след полунощ вече бяхме у дома – с пълни сърца и много спомени.

Тази програма може да бъде изпълнена за група от 7 човека в удобно за тях време.

Следващите ни програми можете да видите тук.

И накрая, за най-любознателните

Що е то мистрал?

мистрал - с малко "м" е този вятър, който ще ви побърка по поречието на река Рона.

Мистрал - с главно "М", е поетът Мистрал, на когото дължим опазването на окситанския език (много близък до днешния каталунски). Роден е през 1830 г. в Майан (Bouches-du-Rhône) и умира там през 1914 г. Фредерик Мистрал (Frédéric Mistral) е френски поет, писател и лексикограф от регион Прованс, известен с произведенията си на окситански език, включително поемата "Мирейо". Той получава Нобелова награда за литература през 1904 г. за „свежата оригиналност и истинското вдъхновение на своите поетически произведения“. Наградата споделя с споделя с италианския поет Джузепе Казанова. Мистрал е и един от основателите на литературното общество "Фелибриж" (Félibrige). 

Фолко дьо Баронсели (роден на 1 ноември 1869 г. в Екс-ан-Прованс и починал на 15 декември 1943 г. в Авиньон) е френски манадие (собственик и стопанин на камаргски бикове) и писател.

Ученик на Фредерик Мистрал и член на движението Фелибриж, той е смятан за „създателя“ на Камарг, благодарение на своите произведения и легендарния „камаргски уестърн“. Баронсели съчетава съществуващи традиции с нови, вдъхновени от шоуто Wild West Show на Бъфало Бил, когато то гостува в Южна Франция.

Още в началото на XX век маркизът се заема, заедно с други, с възстановяването на чистата камаргска порода бикове, както и с оформянето на правилата на зараждащата се камаргска игра с бикове (course camarguaise). Благодарение на строгия му подбор се ражда прочутият му бик Прувенсо (Prouvènço) — исторически „кокардие“ (състезателен бик), който вълнува публиката и е наречен така както заради своята сила, така и заради изяществото си.

На 16 септември 1909 г., след разпускането на „Вирджинския комитет“, Баронсели основава асоциацията Nacioun gardiano („Нация на гардианите“), чиято цел е да защитава и съхранява камаргските традиции. Той също така допринася за спасяването на Братството на гардианите „Свети Георги“ (Confrérie des Gardians de Saint-Georges), основано в Арл през 1512 г., което тогава е било заплашено от изчезване.

Мистрал и маркизът са смятани за най-важните хора в историята на Окситания и Камарг в частност, защото благодарение на тях културното и езиковото наследство са живи.

Православният манастир в Севен

Вдъхновението ми да отидем там дойде от една книга, подарена ми от приятелка.

Утре е храмовият празник на манастира, носещ името на света Фоа/света Вяра. Славата й е била само в родния й град, докато един монах от манастира в Конк не открадва мощите й. Причината била, че си нямали мощи и нямало с какво да привличат поклонници. Това става през 866 година. Легендата гласи, че по време на пътуването на крадците към манастира им, един слепец се докоснал до вързопа с тях и прогледнал. От този момент нататък манастирът процъфтял - от една страна се намира на един от пътищата за Сантяго де Компостела, и от друга - пристигали орди поклонници за изцеление.

Ето житието на светицата, загинала мъченически по времето на имератор Диоклециан (властвал от 284 до 305 г.)

В град Ажан (Франция) се роди света Фоа/Вяра, произхождаща от благородни и известни родители. Дъщеря на този град, тя стана негова покровителка чрез славната си смърт. Прославена от благородството на древния си род, тя бе още повече възвеличена чрез даровете на Иисус Христос.

Облечена с непорочния воал на девиците, тя изповяда своята вяра в Господа Иисуса и разпръсна благоуханието на кротката скромност. Първа в своя роден край тя спечели палмата на мъченичеството и с така светлия пример на тази смърт стана слава на града. Това бе размяната на един ден живот срещу живот без край. От люлката тя възлюби Господа Иисуса Христа и не пожела друг господар. По времето на своето мъченичество беше млада на години, но мъдростта на зрелостта сияеше във всичките ѝ дела. Красотата на лицето ѝ беше забележителна, но още по-светла бе красотата на душата ѝ.

Когато пристигна съдията, той, както бе обичайно, обеща богатства и блага на идолопоклонниците и заплаши християните с мъчения. Тогава управителят на име Дакий влезе в града и веднага заповяда да намерят блажената Фоа/Вяра и да я доведат при него.

Щом светицата бе заловена от нечестивите палачи, тя възнесе към Господа молитва: Господи Иисусе, Ти, който никога не изоставяш своите, помогни и сега на твоята рабиня и вложи в устните ми думи на мъдрост, когато трябва да отговарям на този тиранин. После тя начерта свещения знак на кръста върху челото си, върху устните си и върху сърцето си. Въоръжена с този непобедим щит, тя пристъпи със смелост.

Пред управителя, който говори мило, тя отговаря без страх. – Как се казваш? – Аз се казвам Фоа. – Каква е твоята религия, каква е вярата ти? – От най-ранна възраст съм християнка и служа на Господа Иисуса Христа с цялата жар на душата си. – Помисли за красотата и младостта си, откажи се от тази вяра и принеси жертва на Диана. Култът към нея подобава на твоя пол, и аз ще те обсипя с дарове. Светицата, вдъхновена от Светия Дух, отговори: Научена съм от нашите отци, че всички богове на народите са демони, и ти искаш да ме убедиш да им принасям жертви? Тогава управителят, пламнал от гняв, извика: Щом се осмеляваш да наричаш нашите богове демони, ще те погубя с мъчения! Блажената Фоа, укрепена от мисълта за мъченичеството и жадуваща да размени този жалък живот за небесна слава, извика решително: За името на моя Господ Иисус Христос аз отказвам да почета вашите богове; готова съм да понеса всякакви мъки.

Разярен, управителят заповяда да донесат бронзово ложе, върху което разпънаха тялото ѝ и запалиха отдолу огън. Гледката на това нечувано мъчение предизвика единодушен вик сред народа: О, жестокост! О, неправеден съд! Тази невинна девица почита Бога, произхожда от най-благороден род, никога не е изрекла лоша дума, нито е извършила престъпление – защо да страда така?

Мнозина от зрителите, трогнати от твърдостта на блажената Фоа, се обърнаха към вярата в Христа и получиха мъченически венец.

Междувременно блаженият Капраис, Божият избраник, бе напуснал града пред настъплението на жестокото гонение. Всички християни от страната скитаха като бегълци, търсейки убежище в пустинни места. Воден от пламенна ревност към служението на своя Бог, той обхождаше с грижа всички тези убежища, когато бързешком стигна под една скала, която се издига недалеч на север от града. Там, дълбоко замислен, той в смутеното си сърце размишляваше за всички тези събития. Но като отправи поглед към града, видя блажената Фоа, подложена на жестоките мъки от гонителите. Тогава той вдигна очи към небето, отправи към Господа най-пламенни молитви и Го молеше да дари победа на блажената Фоа, своята вярна рабиня, в борбата, която тя водеше.

За втори път защитникът Христов Капраис вдигна очи и ги прикова към небето в пламенна съзерцателност, в която се изливаше цялата му душа; после отново падна ничком на земята и помоли Господа да му яви волята Си чрез някое чудо.

Тогава той видя над блажената Фоа венец, сияещ с хиляди светлини, украсен със скъпоценни камъни и бисери, които сякаш се бяха откъснали от небесния свод. После един гълъб слезе от облаците и постави венеца върху главата на блажената, и светата мъченица се оказа облечена в блестяща одежда, по-бяла от снега и по-светла от слънцето. Палмата на победата бе осигурена за светицата, венецът на спасението бе завоюван чрез нейната победа.

При вида на това чудно явяване на божествената намеса, открехваща вечните радости, блаженият Капраис, укрепен и желаещ да не бъде счетен недостоен да сподели същата слава, удари с ръка скалата, която го закриляла. Веднага оттам бликна извор, който не е пресъхнал и до днес. Всемогъществото на Бога благоволи да даде на тази вода такава сила, че всички, които идват с жива вяра да пият от извора на тази скала, от каквато и болест да са поразени, възвръщат здравето си по молитвите на свети мъченик. Изпълнен с радост, преизпълнен с кураж, Капраис, без никой да знае, се втурна към мястото, където блажената Фоа понасяше страданията. И ето, той изведнъж се яви там.

Веднага жестокият гонител заповяда да го изправят пред него. Капраис, пълен с неустрашимост, застана със смелост пред управителя, и той го попита за името му, за родината, за произхода и положението му. Блаженият Капраис отговори с тези думи: „Ето най-славното ми звание: аз съм християнин. Роден отново чрез епископа в кръщението, когато и името, което носех, получи свое потвърждение – аз се наричам Капраис.“

Управителят, опитвайки се да го спечели с ласкави обещания, му каза: „Виждам, че си още млад и надарен с изключителна хубост. Ако се подчиниш на думите ми, ще бъдеш пръв в двореца на князете, ще се радваш на тяхното приятелство и ще получиш големи блага.“ Но светият, послушен на гласа на чудесата, които небето бе сторило в негова полза, отговори: „Цялото ми желание е да обитавам двореца на Онзи, Който е моята вяра от деня на моето кръщение и Когото съм познал като Изкупителя на всички, които вярват в Него.“ – „Аз ще бъда за тебе като Него – отвърна управителят, – тези блага и дарове ще ги получиш от мен.“ – „Аз копнея – рече светият – за непреходните блага на Този, Който е верен в словата Си и свят във всичките Си дела.“

Дакий, виждайки Капраис непоколебим в решимостта и отговорите си, се обърна към своите: „Страхувам се – каза той – да споря по-дълго с този човек; напразно ще се изморя и ще бъда победен в този спор.“ Тогава заповяда на палачите да го хванат и да разкъсат безмилостно плътта му. Заповедта бе изпълнена, но светецът показа голяма сила сред тези мъчения.

Гледката на толкова жестоки изтезания, нанесени на тази още млада жертва, порази с болка цялото множество присъстващи: сълзи течаха от очите на всички и се чу общ вик: „О, жестокост, о, нечуван съд!“ Защото блаженият мъченик бе успял да спечели любовта на всички, и лицето му сияеше с красотата на ангел.

Нищо не можа да разклати Капраис – нито речите, нито ласкателствата, нито мъченията; нищо не можа да огъне смелостта на този славен изповедник. Тогава управителят заповяда да го отведат в храма, за да извърши жертвоприношението.

И тъй, двойното мъченичество на свети Капраис и на блажената Фоа бе увенчано със славата на една и съща смърт: отсекоха главите им. Така техният чуден живот, свят и угоден на Бога, се преобрази в още по-чудна вечност и в безкрайно блаженство, в общението на тяхното общо мъченичество.

Блажен и достоен за чест е град Ажан, който имаше славата да роди такива мъченици, да бъде сцена на техните славни подвизи и да пази гроба им. Празнуваме тяхното мъченичество с радост и тържественост, на 6 октомври, по волята и благодатта на нашия Господ Иисус Христос, Който сам е прославен в своите светци, и Комуто да бъде чест и слава през всички векове. Амин.

Буийе Сервиер - житието