Първото пътуване на "Земя благословена" беше по моите най-любими места на Искърското дефиле, свързани с нашия род. Спътниците ми от този септемврийски ден са развълнувани и до днес. Старите вестници крият съкровища и думи, изречени и наредени по един вълнуващ и изчезнал вече начин. Пътеписът, който днес предоставям на вашето внимание, ни връща близо 70 години назад, когато хората са имали истински трудности да се придживат до манастира, чийто храм има седем престола.
Днес много автори спекулират с думи като "мистика", "тайнственост", "загадъчност" и пр. отнасяйки ги към православни свети места, по простата причина, че те генерират трафик и са добри ключови думи. Обикновено няма нищо "загадъчно" в това, което виждат, а само неразбрано. Прочетете текста, който следва, и ще видите причината да се използва тази дума. Ще се радвам на обратна връзка от ваша страна.
Авторът, оставил ни само инициалите си, е нарисувал прекрасна картина - нарекъл я е "скица". След предисловието, ето го и пътеписа:
Мистика и романтика в една света обител
Скица
На 3 юли 1956 със моя приятел Любо по ранина взехме влака от София до гара Левище, намираща се на един от най-красивите завои на Искърското дефиле. Препълненият влак стигна благополучно гара Реброво и там опъвайки цялата си дължина успоредно на река Искър, остана неподвижен почти два часа поради някаква авария на железния път. Това закъснение на влака стана причина да пристигнем на гара Левище към 11 часа преди обед, когато жаркото юлско слънце вече догонва зенита по своя път и сипе върху земята огън и зной.
Когато влакът се скри в близкия тунел, последвахме го и ние натоварени с тежки раници. Тук към нас се присъедини о. Методий, който е обдарен от добри приятели не само с оригинален прякор, но поради вярност към компанията и усърдие в прослава на Бакхуса сега пребивава на покаяние в манастира “Рождество Пресветия Богородици - Седем престола”, обект на това наше поклонническо пътуване. Отец Методий, който е сърдечен и отзивчив човек, ни дойде като Божи дар при това наше пътуване. Той познаваше пътя чудесно и ни отърва от много залитания по странични пътеки из безкрайните долове и чупки. Освен това, той взе част от багажа ни, а душевната му бодрост, незлобие и приказливост бяха истинска свежа струя в дългия, уморителен и тежък път, който имаше да извървим в продължение на четири часа в най-горещите часове на летния ден. И така, след като извървяхме малко повече от два километра по трасето на железопътната линия, минавайки пред един тунел, чиято тъмнина се компенсираше от прохладата му, ние завихме право на юг по долината на река Габровница, чието течение трябваше да следваме до края на пътуването. С навлизането ни в долината на бързотечната, прохладна и бистра като сълза Габровница, се измени и околната панорама, в която техниката, трясъкът и напрежението, царящи по долината на Искъра, се замениха с покоя, романтиката и простотата на една свежа горска природа и почти примитивния живот на нейните обитатели, които в много отношения са истински представители на нашите планински жители. Колкото повече се отдалечаваме от железния път, който свързва столицата със северна България, все повече изчезват от погледа ни керемидените къщи и използването на техниката в обработването на земята, която се разстила по околните баири и върхове. Постепенно пред нас започват да се редят “държавите” на горските жители, създадени около собствените им жилища, които са обикновени колиби, покрити със слама. Тези жители са предимно скотовъдци и колкото от тях срещнахме по пътя си носеха в ръце малки брадви, които изглежда да им служат в гората за универсално средство - при всичките им нужди.
На много места по дългия път от Левище до манастира минахме покрай малки воденички, прикътани на подходящи завои и чупки край река Габровница, която служи за двигателна сила на съвсем примитивно устроения мелничен апарат. Техните кречетала, ту ярко и силно, ту тихо и приглушено, според положението на пътя ни и шума на реката, пълнят околността и навяват мила и романтична свежест върху душите ни, които са доста поизстъргани от целия комплекс механични шумове, които почти денонощно не стихват в столицата. Край тях и днес стопаните им, с пръстени лулички в уста, дялат с тесла спици или наплати на колела, вили, гребла и други домашни потреби, водейки дълги, кротки разговори с овчарите, запладнували стадата си под върбите, около воденицата. Неуморимото кречетало сякаш засилва настроението за тези разговори, чиито теми са най-разнообразни и чудати.
Най-сетне късно след обяд, когато Любо се пооклюма доста под тежестта на раницата и все по-често започна да намира че му притрепервали краката; когато все повече и по-нетърпеливо забивахме погледите си пред себе си, няма ли най-после да се покаже манастирът, видяхме го - на около двеста метра пред себе си - да се белее в подножието на отвесна стръмнина, гъсто залесена предимно с букова гора. След няколко минути ние прекрачихме прага на св. обител “Седем престола”, посрещнати от игумена му Всепреподобния иеромонах Христофор и няколкото манастирски кучета, които по особен начин мръщеха муцунките си - смеели се от радост, че са им дошли гости, както казваше о. Христофор. Макар да не притежава монументални сгради, манастирът “Седем престола” е донякъде внушителен всред оная “глуха долина”, където се намира както се изразява Вазов в стихотворението си “Клепалото бие”, което народният поет е написал в самия манастир, при посещението, което е направил в края на миналия век. По онова време на пълна морална опазеност, всред онова население с чист и благочестив живот,когато манастирът по традиция от миналото му е бил светилник и опора на народа, Вазов е можал да почувства цялата сила на романтиката, която витае от векове над тази света обител, основана според проф. Петър Мутафчиев от княз Георги в XI век, по времето на цар Петър Делян. Отпосле същият княз приел монашеския подстриг под името Гавриил и възглавявал като игумен манастира до смъртта си. Влиянието на манастира нараствало все повече всред околното балканско население, и през времето на турското робство той е бил живо огнище на вяра, родолюбие и просвета за живеещото всред тази старопланинска пустиня българско население. Турците изгорили до основи тази света обител през първата половина на 18 век, но скоро бил възстановен от жителите на околните селца, во главе с техните първенци, които не жалели средства и труд за тази цел.
Около манастира “Седем престола” са провеждали бунтовническата си дейност Вълчан войвода, родом от съседното село Осенов лак, поп Мартин и отците Илия и Цветан от с. Лакатник, които с безстрашито си така наплашили турци и черкези, че те не смеели да се мярнат тъдява.Истинската забележителност обаче на манастира “Седем престола” е неговата църква, която наистина единствена у нас, а може би и във целия православен свят има седем престола, т. е. олтари. Неголяма по размери, но с всички признаци на старинност, тази църква е наситена със свещена тайнственост и мистика. Тя има като всяка друга църква централен олтар и достатъчен към него по размери храмов корпус. Но ето, че като почнете в ляво и дясно от него откривате още два олтара със свети престоли, посветени на древноеврейските борци - братя Макавеи и на св. първомъченик архидякон Стефана. Останалите четири олтари са посветени на св. св. Седмочисленици, на св. св. Безсребреници Козма и Дамян, на св. Архангел Михаила (патрон на ктитора на църквата) и на св. Благовещение. Голяма изненада беше за мене, че един от централните олтари е посветен на седемте братя Макавеи. Този факт ми дава повод за размисъл, че не обикновени, прости хора са турили основите на този манастир и храма му, а издигнати и просветени люде, които са имали за себе си повод, може би от собствения си живот, за да си спомнят за братята Макавеи, чиито подвизи и ревност са знаели, и да им посветят един от първите олтари на храма в това място, намиращо се далеч от света.
Както църквата със своите седем престола на осеновлакската св. обител “Рождество Пресветия Богородици”, така и почитта към братята Макавеи е явление, което не само у нас, но, доколкото ми е известно, няма повторение почти никъде в православния свят, па и в другите християнски църкви и общества. Затова, нещо тайнствено и мистично се излъчва от тази света обител, чийто ктитор е заложил нещо съкровено и неразгадаемо при нейното първоначално изграждане. Това усещане открива в себе си всеки от нас още при чуване названието на този манастир - Седем престола. Това дълбоко чувство не ме напусна никога през трите дни, които прекарах в манастира, засили се най-много през време на св. Божествена служба в неделята, която се случи в тези три дни, и не намаляваше, даже и когато опитвахме прекрасния благоуханен мед от кошерите на дядо Гатю, който е забележителен съсед на св. обител и бележит културтрегер в цялата оная околност. Това чувство и сега е в мен и то ще ме свързва по необясним начин с интимни и здрави връзки с манастира, чиято църква духовно е иззидана върху седемте престола - стълбове на Божията Премъдрост и която външно - физически - се нуждае от компетентно реставриране, защото ако това не стане, ще имаме може би още един случай на късно съжаление за загубата на един ценен в археологическо и национално отношение паметник.
Цв. Н.
“Църковен вестник” брой 33, 20 септември 1956 г.
***
Повече за манастир "Рождество Богородично" Седемте престола можете да прочетете тук.
Comments