Казанлък, самардала и Потопената църква

Три събития, които не са за изпускане, се паднаха по едно и също време. Ние ги обединихме в еднодневна екскурзия от София!

Какво виждате на снимката?

21 март 2026, събота.

В 11 часа започна обиколката на Казанлък с нашия приятел и колега Стефан Бозаджиев.

Същият ден се проведе празникът на самардалата в село Конаре.

Поради обилните валежи Потопената църква, която носи името на св. Йоан Рилски е под вода, което за нея в последните години е изключение. Отидохме да я видим от брега, докато водите все още са високи.

Подбалканският път е смесица между дивна красота, древна и по-нова история, рози и лавандула, но също така за съжаление огромни сметища и безкрайни фотоволтаични инсталации.

Незабравеният Казанлък

Стигнахме навреме за обиколката "Незабравеният Казанлък" на нашия колега Стефан Бозаджиев. За 2 часа изминахме не повече от километър, а разказът можеше и да продължи. Стефан е от Казанлък и представя страната ни най-вече пред американски туристи. Има влечение към изучаването на миналото на своя град и много рядко успява да отдели време да разкаже за него пред местната публика и гостите на града. Както каза, бюджетът му за маркетинг е бил 0 евро, е се събрахме около 70-80 човека. Тишината на града учуди мен, столичното чедо. Тук, в София, би било напълно невъзможно да проведа обиколка без слушалки за туристите. Стефан не просто се чуваше, а се чуваше от всички безпрепятствено. Отдавам дължимото и на слушателите, които възпитано мълчаха и не вдигаха шум. Разказът беше много интересен, затова и не се учудих, че всички слушахме с интерес.

И аз като Стефан изследвам различни взаимовръзки, които обясняват човешки взаимоотношения, събития и градежи. Уважавам труда му и се надявам да мога да се включа и в някоя следваща обиколка, за да чуя негови нови открития.

Моменти от обиколката на Казанлък със Стефан Бозаджиев

Самардала - фестивалът в село Конаре

Втората ни цел беше фестивалът на самардалата в село Конаре, община Гурково. Знаете ли латинското наименование на растението? Самардалата (Nectaroscordum siculum subsp. bulgaricum) е тревисто растение от семейство Лукови, добре познато в българската кулинарна традиция. В изсушен и смлян вид се използва като ароматна подправка, която придава характерен вкус на различни ястия. Подходяща е за поръсване върху сандвичи, картофи (печени, пържени или варени), ориз, яйца, месо и пиле, както и върху гъби и пресни зеленчуци като домати и краставици. За да се запази специфичният ѝ аромат, се препоръчва да не се подлага на термична обработка.

Разпространение и събиране

В България самардалата е най-разпространена около Стара Загора, Ямбол и Сливен, както и в Източна Стара планина, Странджа и районите около Котел, Върбица и над Слънчев бряг. Растението се развива от луковица и образува няколко дълги, тънки листа, достигащи до около 40 см. Въпреки че на пръв поглед наподобява обикновена трева, може да се разпознае по характерното си тристенно стъбло. Расте предимно в планински и полупланински райони.

При събирането се берат само листата, без да се изкоренява растението, за да може да се възстанови и да се използва и през следващата година.

Приготвяне

Приготвянето на самардала е традиционен и сравнително трудоемък процес, който може да продължи от един до два месеца в зависимост от климатичните условия. Пресните листа се стриват заедно със сол до получаване на хомогенна смес.

В миналото това се е извършвало в специален дървен съд, издялан от цяло парче дърво, известен като „чутура“. За стриването се е използвало дълго метално чукало, наричано „черясло“.

След смесването със сол, продуктът се оставя да изсъхне. Процесът на сушене е от съществено значение за качеството, тъй като пряката слънчева светлина може да доведе до промяна в цвета. Поради способността на сместа да задържа влага, сушенето често отнема повече време. Когато има много голямо количество за обработване, се минава през машина за месо и се суши в сушилня. Ако в село Конаре не бяха възприели съвременния подход, нямаше да има самардала за нас!

Самардалата в село Конаре

За целите на фестивала жените от селото (извинете, ако пропускам някой мъж), са обработили 160 кг самардала, която се продаде и раздаде до последния грам. Остана количеството, което виждате на долната снимка, в чутурата. Бяхме посрещнати с почерпка - голям варен картоф, срязан на две и обилно поръсен със самардала. Вятърът, о, този местен мъчител, беше на сцената. Много помогна за събирането на сергиите и за отсервирането!

Поканиха ни на завет в Пенсионерския клуб, наречен и Дом на самардалата. Там две дами ни разказаха подробно за процеса на беритба и обработка, като и за всичката лютивина, която го съпровожда. Посетихме и двора на местната черква "Св. Троица".

Потопената църква "Св. Йоан Рилски" в язовир "Жребчево"

След което се запътихме към Потопената църква "Св. Йоан Рилски", която в момента е частично под водите на язовира. Пътуването ни отне по-малко от 15 минути и вече се радвахме на гледката, която привлича много фотографи. Дойде ред и на Потопената църква, след като вече бяхме посетили Казанлък и празникът на самардалата.

Храм "Св. Йоан Рилски" е пожертван и бил потопен под водите на язовир "Жребчево", както и цялото село Запалня. Църковната утвар е разпределена в храмовете на съседните села. Хората обаче не са си забравили храма и днес, въпреки че няма покрив и очевидно водата го превзема. Разбрах, че поне веднъж в годината там има и служби. 

Запалня и черквата "Св. Йоан Рилский"

Свидетелство за живот около Запалня съществува от най-дълбока древност, за което говорят останките от еднокорабна, едноабсидна ранно-византийска базилика (IV - IX в.) с размери 18,2 на 9,2 м, намираща се в м. "Клиселика" (Черковището) на 1 км западно от мястото на селището. Село Запалня е заличено от картата на България с указ No 57 обнародван на 05.02.1966 г., поради строителството на язовир "Жребчево", като преди това с Постановление No 105 от 06.06.1961 г. на Министерския съвет се нарежда жителите на селото да съборят къщите си и останалите постройки и да напуснат селото до 31.12.1962 г. Жителите на селото разрушават къщите си, вземат със себе си годните материали и се пръскат по цяла България, като се заселват в 22 различни населени места. 

Единствената сграда, запазила се в "чашката" на язовира остава храмът на село Запалня "Св. Йоан Рилский". Всепризнатата заслуга за това е на свещеник Драган Стойков, който въпреки изричната заповед на тогавашната власт да бъде съборен храмът, не допуска никого до него и напуска последен селото на 01.01.1966 г. 

Черквата е построена през 1891-92 г. с труда и средствата на 80-те тогавашни запалски семейства, а строителтвото се ръководи и надзирава лично от прочутите тревненски майстори Ненко и Рую Г.Н. Руеви. Иконите за иконостаса и малките подвижни икони за всички господски и богородични празници рисува иконописецът Ив. Раев и на 19.10.1892 г. храмът е осветен от Левкийския епископ Гервасий, сливенски митрополит и времененно завеждащ Старозагорската епархия. През метежната 1923 г. се извършва пълно зографисване от художниците-иконописци Кирил Кънчев и проф. Мандов. На западната стена те изписват имената на 32-та запалци, загинали в балканската, междусъюзническата и първата световна война и храмът с целия си блясък започва да се слави с най-добрата зография сред селищата в цялата Старозагорска епархия.

След 1966 г. имуществото на храма е разпределено от Старозагорската митрополия по различни храмове. Иконостасът е занесен и монтиран в туловската черква. Там са оставени и повечето подвижни икони. Три от петте осемдесетлитрови казана за приготвяне на курбан са отнесени в манастира "Свети Атанасий" - село Златна ливада, Чирпанско. В черквата "Св. Параскева" ("Св. Петка") в Твърдица се намират няколко икони и камбаната, която и до днес се бие, за да оповести смъртта на всеки починал запалец.

След 1966 г. храмът е осквернен. Безбожници изкъртват с кирки зографията и имената на загиналите във войните запалци. Други запират в храма крави, овце, свине. През 1973 г. ограбват 3 800-те керемиди от покрива, с верижен трактор "Кировец" изтръгват железните греди, свързващи зидовете, с лостове и кирки пробиват свода за да вземат синджирите за полилеите... Така опозорен и опустошен храмът издържа повече от 40 години, след което рухва и сводът. 

През последните години се намериха благочестиви християни, които се заеха да спрат разрухата и направиха място, където поклонници и посетители от цяла България да има где свещичка да запалят и да се отслужват обредите по каноните на християнската вяра. 

Въпреки толкова осакатен и изтърбушен от вандалите, храмът си стои като живо доказателство за достолепието християнско и светите души, изчегъртани от безбожните еничари.

Сякаш "торнадо" сега е измело 

къщи, огради, стобори!

Че живот кипял е в туй село,

Църквата наша само говори!

Последен куплет от стихотворението на Г. Стоянов (Дерменчето)

Стойко Попдраганов Стойков 

Текстът е от информационната табела пред храма, която прочетох и снимах през 2022 година. Храмът изглеждаше така:

След фотосесията се отправихме към София и си разказвахме за преживяното през деня.

Ако искате да се включите в наша група, изберете си от предстоящите програми тук.

С голяма радост записвам и индидуални туристи, които не познават никой от участниците, защото винаги се оформят интересни запознанства и приятелства, а често се оказва, че все пак и познават някого :) По темата за соло туриста в група направих друга публикация - ето линк и към нея.